E, не мога да кажа, че ми е дошла музата, но обещах да напиша впечатленията си за концерта на „Бон Джови”. И тъй като знам, че няма обещание, което да не може да се даде, но повечето не се изпълняват, реших, че трябва да бъда коректна.

Не съм на гребена на вълната, защото рядко вече имам време да седна и да пиша нещо, което не е свързано с професията ми. Но събития от този калибър, колкото и да са редки, оставят някакви драскотини в съзнанието, които трябва да се лекуват.

Не си спомням кога купихме билетите… Неусетно времето мина – през тази зима, изпълнена с тревоги и нещастия. И настъпи Денят…

Харесвам „Бон Джови” от повече от 20 години. Спомням си дори тяхна снимка на едно от соцсписанията – той и Ричи Самбора. През 1986 г. излезе „Slippery When Wet” и ме направи техен фен завинаги.

Тръгнахме два часа по-рано, преминахме през ада на пиковия трафик и паркирахме колата в едно тайно вътрешно дворче в центъра, близо до стадиона. На Орлов мост се вляхме в потока хора, устремени към входовете. Още тогава ми направиха впечатление интелигентните лица. Имаше всякакви хора – е, разбира се, че повече младежи, но не липсваха и „наборите” на Джон Бон Джови. Баба и дядо бяха повели радостна 5-годишна внучка, стройни дългокоси младежи с очила разговаряха спокойно, млади мoмичета с черни ленти за коса с надписи Bon Jovi търсеха компаниите си в тълпата… Атмосферата беше наситена със спокойно очакване. Като изключим мръсните седалки на стадиона нищо не подсказваше в кой свят живеем : )…

Противно на написаното в пресата, впечатлението ми е, че организацията беше отлична. Нямаше блъсканица и търсене на места, нямаше дублиране и караници, всичко вървеше спокойно, докато стадионът се изпълни докрай, включително и тревното поле. Спонсорите от „Каменица” се бяха постарали, бирата се лееше на корем, а опашката пред тоалетните се извиваше застрашително : )… Две девойки до нас продаваха пуканки, едната носеше табла с пълни кутии, а зад нея вървеше друга с касов апарат : ))…

В 20 ч. излязоха D-2, които затвърдиха мнението ми, че в България не може да има свястна рок-група! Пълна липса на ритъм и хармония, поне така се чуваше откъм нашите места, а върхът беше изказаната благодарност „ към всички, които са дошли тази вечер ЗАРАДИ НАС!” Попяха 30 минути, публиката вяло аплодира и започна голямото очакване – 25, 20, 15, 10, 5 минути – Бон Джови!!!

Излязоха като че ли без много шум, сцената представляваше предницата на  “Кадилак”, чиито фарове пръскаха светлинни ефекти.  Джон каза че в Америка първата кола е като първата любов и като реверанс към нашата столица, откъдето започна турнето им, кръстиха колата „София”. Песни от последния албум What About Now  , които според мен няма да станат хитове, се редуваха с ъс страхотните изпълнения от Slippery When Wet и Keep the Faith. Набиваше се в очи и уши осезателната липса на Ричи Самбора, чиито тембър до голяма степен определя звученето на групата.

Е, разболяхме го накрая Джон Бон Джови, изчезна и остави на Дейвид да изпълнява "In These Arms", което си беше крах отвсякъде, после се върна, повтори няколко пъти „I apologize!” и че вероятно във въздуха има нещо, което е обострило алергията му.  Опита се да пее, но не можа и ни остави разочаровани след час и 40 минути… Една компания  до нас предложиха да го закарат в „Царица Йоана” на специалист по уши-нос-гърло : ), но предложението им увисна във въздуха. Затова пък на връщане в колата половин час по Радио рок 1 звучаха най-добрите хитове на групата.

Смесени чувства…

Опитва се да се държи, да се съпротивлява на възрастта и рутината, но не става…

Това, което не ми дава мира е, че не чух, не видях групата да се сбогува с нас – изнизаха се, това беше най-разочароващото… Защото на други концерти не е било така!

What About Now е слаб албум. Не трябва да се правят албуми на всяка цена – да не те забравят феновете. Като погледнеш, всеки от рок-динозаврите има някакви проблясъци, така че нищо не е загубено.

Да се надяваме нещо да разтърси душата му, че да ни зарадва скоро наистина!