И една от книгите, която ме научи да пия живота на глътки - като виното от глухарчета...
Чувам героите му, виждам блясъка в погледите, вдъхновението на младостта и живота, екзалтацията от идеята, интуитивното снишаване пред неизвестното, тайнственото и опасното, мъдростта на старостта... Художник на човешката природа, която остава една и съща в различните прояви на Времето и пространството...
Сбогом!

* * *

В града, по-късно, пак през същия ден…

Още една беритба.

Дядо им стоеше на широката предна веранда, същински капитан, оглеждащ безбрежните, застинали дълбини на един сезон, който едва започва. Той се съветваше с вятъра и недосегаемото небе, а и с ливадата, където стояха Дъглас и Том в очакване да получат отговор единствено от него.

— Дядо, готови ли са вече? Да започваме ли?

Дядо им се пощипна по брадичката.

— Петстотин, хиляда, дори две хиляди. Добра беритба. Оберете ги спокойно, всичко оберете. По десет цента на торба, доставена при пресата!

— Готово!

Момчетата започнаха да берат усмихнати. Късаха златните цветя. Цветята, които бяха залели света, преливаха по дворовете, по тухлените улици, почукваха кротко по ясните стъкла на мазетата и тъй се размесваха с всичко, че отвсякъде наоколо струеше блясъкът и сиянието на разтопено слънце.

— Всяка година — каза дядо им. — Всяка година пощуряват, но аз не им преча. Килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите! Уж просто цвете, най-обикновен плевел, така е. Ала за нас глухарчето е нещо благородно.

И тъй, откъснати внимателно, наслагани в торби, глухарчетата бяха отнесени долу. Мракът на мазето се озари, щом те се появиха. Пресата за вино зееше отворена и студена. Пороят от цветове я стопли. Пресата беше преместена, винтът й бе нагласен, дядото го пристегна и винтът меко полегна върху цветовете.

— Хайде сега… готово…

Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.

Вино от глухарчета.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. А сега, след като Дъглас вече знаеше, наистина знаеше, че е жив, и неспирно се движеше из този свят, за да го докосва и да го проучва от край до край, струваше му се съвсем редно и уместно част от новото му познание, една частица от този особен жътвен ден да бъде запечатана, за да я отворят в студения януари, когато навън снегът навява, когато слънцето се е скрило и вече седмици и месеци не се е появявало, когато вероятно някои от чудесата на света ще бъдат позабравени и ще трябва да се припомнят отново. Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.

И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.

— Готово! А сега — дъждовната вода!

Нужна е само и единствено онази пречистена вода, събирана от далечни езера и тревна утринна роса по дъхави ливади, вдигната към откритото небе, пренесена в бухнали бели купчини, продухвана от вятър деветстотин мили, наелектризирана с висок волтаж и кондензирана върху студен въздух. Тази вода, докато пада и се извалява, събира в своите кристали частици и от небесата. Като си взема по малко от източния, от западния, от северния и от южния вятър, водата се превръща в дъжд, а дъждът в този час, отреден за обреди, ще се превърне в чудесно вино.

Дъглас се затича с черпака. Потопи го дълбоко в дъждовната каца.

— Хайде, готово!

Водата в съда беше коприна: ясна, синкава коприна. Отпиеш ли, благо ти става на устните, на гърлото и на сърцето. Тази вода трябва да се отнася с черпак и кофа в мазето, а там да се лисва в плътни струи, в планински потоци върху глухарчетата.

Дори и баба им, когато снегът зафучаваше в гъста вихрушка, зашеметяваше света, ослепяваше прозорците, спираше дъха в премръзналото гърло, дори и баба им се вмъкваше в мазето в подобен февруарски ден.

А в големия дом горе кашляха, кихаха, хриптяха, пъшкаха, децата изгаряха от треска, гърлата бяха като одрани, носовете — като задънени, подлият микроб се беше наврял навсякъде.

Тогава, подобно богинята на лятото, от мазето се появяваше баба им, а под плетения й шал се тулеше нещо голямо. И това нещо, отнесено във всяка окаяна стая на горния и долния етаж, биваше разливано — ароматно и бистро, в чиста стъклена чашка и биваше изпивано с наслада наведнъж. Лековита настойка от друго време, балсам от слънце и августовски здрач, далечно ехо от колата на ледаря, проскърцваща по тухлените улици, от шеметния устрем на сребърните фойерверки и от зелените фонтани на тревокосачките, нахълтали в царството на мравките, всичко това, всичко то бе събрано в една чаша.

Да, дори и баба им, притеглена към зимното мазе за една юнска преживелица, обичаше да се усамотява там и тихичко, в потаен разговор със собствената си душа и дух, също като дядо им, баща им, чичо им Бърт или друг някой от пансионерите, общуваше с последния полъх от дни, отлетели отдавна, с излети на открито, с топли дъждове, с ухание на житни ниви, прясна царевица и дъхаво сено. Дори баба им, и тя повтаряше неспирно чудесните и златни думички, тъй както те ги повтаряха сега, в този миг, когато цветовете се изсипваха в пресата, тъй както щяха да се повтарят през всяка от всички идващи бели зими, во веки веков. Извайваше ги неспирно с устни, подобно на усмивка, подобно на внезапен слънчев лъч, прерязал мрака.

Вино от глухарчета. Вино от глухарчета. Вино от глухарчета.

 

 

Някой ден може би ще имам достатъчно глухарчета, за да заложа:)

Сега разбрах, че е починал Рей Бредбъри. И неговото глухарче отлетя. Дано му е леко.

Спомням си с какъв интерес четох 451 градуса по Фаренхайт,велик фантаст ,поклон!Оказа се пророк за съжаление.

Има една за мед от глухарчета, но са необходими само 200 г. В книгата героите изцеждат сока и го консервират по някакъв начин, но това не е най-важното в книгата, нали?... Важен е цветът и ароматът на природата, от която блика ведрина и покой...

Хората бавно и сигурно се превръщат в илитерати...
Най-интересното е, че той мразеше Интернет! Може би го виждаше като заплаха към сериозните четива...

Оставили са достатъчно следи. Неизличими. За проследяване.
Просто премина отвъд. Но остава и тук.

Светло да му е!

"Като начало не пиша научна фантастика. Написал съм само една научно-фантастична книга, и това е "451 по Фаренхайт“, която е базирана на реалността."

технопрогреса наистина убива въображението, магията...

си остава най-сочната словесна изразност, която съм срещал.

Снощи бях много уморена и първата част на коментара съм я написала без да схвана, че си пуснала постинга в памет на Рей Бредбъри,после се усетих и дописах.

Знам как трябва да стане вино, поне така си мисля, но наистина по-важното е да ценим всичко, което ни се дава така щедро докато сме на тази земя - мимолетни глухарчета.

когато си отиват големите, светът осиротява...
Поклон...

и от най-земните фантасти.

Поколения читатели са запазили частици от него в душите си и това ще продължава.
Сигурно това е безсмъртието.